на въздух

тримата знаем, че лошото минава. веднъж щом се качим в колата, оставим покрива да падне и въздухът да зашлеви лицата ни. един от нас говори по-малко, друг изобщо, а третият залива всички ни с думи, докато отпива бира и гледа как рибарите топят въдици в изкуственото езеро. синьото небе затиска гърдите ми, а косата ми е хаос от вятър и премълчана тъга. и въпреки че не разбираш нищо, не усещаш това, което ме боли, ме прегръщаш с думите - ще мине, всичко е наред. третият мълчи, а на мен не ми стига дъха и колкото и прекрасен да е света, сега просто не го виждам, наистина - опитвам, но не мога от там, откъдето стоя...