трябват ви: -- килограм броколи, които нарязвате (според формата на пънчетата долу - лесно е) и измивате -- праз лук - около половин тарелка -- 2-3 скилидки чесън -- връзка магданоз -- 3 моркова -- 2 средни картофа -- сол -- черен пипер -- за накрая - парче синьо сирене - 200 гр.
така - нека готвенето започне - на дъното на връз голяма тенджера слагате 3 пръстта вода с две щипки сол, нарязаните на големи парчета моркови и картофи (защо - защото те увират най-бавно). следите дали умекват. когато започнат да поддават на парата, добавяте още вода, така че да покрие новодошлите в тенджерата броколи (нарязани според указанията горе), чесън и праз лук (на големи парчета). всичкият този зеленчук би трябвало да се е сварил идеално за около 20тина минути на умерен до силен огън (но не и да трещи). прибавяте половината от магданоза, още сол (според вкуса - моя препоръка не повече от 2-3 щипки), 2 щипки черен пипер и започвате да пасирате с пасатора. заделяте кашата-крем супа и сервирате изкусно с настърганото синьо сиренце отгоре, заобиколено от ситно нарязания магданоз за украса (на моята снимка не е така - синьото сирене съм го смесила вече вътре в крем супата от нетърпение да похапна).
Светлината тежи върху клоните Замръзнали и черни от дивата зима Движим се под стъклен похлупак И всичко това Крилете на птицата Ударът на камъка Проплакването на вятъра Не стига до нас Защото всеки гледа в своята посока От тук до някаква безкрайност Осъзната самота
всичко започва с бурята и снегът. вечерните лампи и белият студ под тях. вятърът и раните по бузите. продължавам да се смея, когато едва дишам. гледам през мечтите си и измислям нови. плача за тези, които обичам, а вече ги няма. вечер пия, танцувам, не преглъщам, говоря, опитвам се да се науча отново да, пея и се самонаранявам, продължавам, неусетно знам отново е минала и тази година. искам да съм смислена, конкретна, добра, трудолюбива и над повърхностните неща. да не съм докачлива и да се радвам на живота си, да не чопля, да не съм дребнава, да виждам хубавото, а не лошото. когато съм критична и цинична, да съм продуктивна и иронична с хумор, а не жлъч. искам интуитивно да измислям добри приключения за мен и хората, за които ме е грижа. да не ме е страх, от болки в сърцето и най-вече от собствените ми паранои, да ги преборя упорито и целенасочено. да съм смела, да експериментирам. да си затварям устата повече. да преценявам времето си, защото минава бързо. искам да се обръщам назад, там да има хаос от емоции и много следи - мой размер, цвят и форма, за да ме е грижа за всички останали, които трябва да направя. на всички познати и непознати приятели - весели празници!
тези дни вървя по улиците непрестанно. крача насам натам. върша работа или безцелно се шляя. не, не ми е студено и да, кецовете ми са удобни. знам какво искам и знам какво търся. почти винаги. пак се отдавам на внезапно кривване или връщане назад там, където вече съм била. пресичам на пешеходни пътеки, но рядко някой спира.задръстванията са от тук до марс. подпирам се на вечно ръмжащите и бълващи мръсотия през ауспуси коли и виждам отчаяние. от целия коледен смут - някой не може да стигне навреме, за да напазарува навреме, за да заеме единственото празно място пред блока си навреме, за да се прибере и целуне жена си навреме преди тя да се е разплакала, че някой закъснява и не е на време за вечерята, която тя се е претрепала да бърза да наготви и сервира навреме. и отново сутрин, някой пали и потегля нанякъде и се бухва в меле от постоянно работещи коли и когато има пешеходна пътека, никой никога вече не иска да спира. иска да мърда с по 7 см на пет минути, но не за бога в никакъв случай да не спира... вървя и хора ме блъскат с торби. покупки, подаръци ли или запаси, не знам... влизам в аптеката и положението е военно, продавачките са готови да стрелят от упор, а жените на опашката да дерат живо месо, ако се пресегнеш през лицето им... вкъщи не цари Коледа, няма украса и чорапи над несъществуваща камина.правя картички с черен картон и бели ангелски криле.така и не се научих да приемам подаръци, които не ми харесват и си обещавам да го надрасна. така и не изпратих поздравленията на всички, за които мисля. така и не опекох курабийки. така и не пуснах писма. подреждам мандарини покрай голям ананас и очаквам гръмки камбани.
запознахме се в Антверпен. първо пихме какао, после бира, накрая вино с хашиш. и двамата агенти от FRONT for you са супер бунтари, темерути по симпатичен и положителен начин, и адски творчески настроени към всичко около тях. сега Ти е направила нова колекция (снимката горе), а от сайта им виждам, че пак са се впуснали в изложби и парти-организации. ако наминавате през тази част на Белгия - задължително ги имайте предвид за компания и местен гид за готините места.
мразя да съм опушена и приклещена в задуха на засивена от кълбета дим стая. но обожавам снимките и гледката на определени пушещи хора (като Мелвил Попо в Развален английски). може би е, защото никога през живота си не съм пушила, но мечтая по черно-бял ретро а-ла Одри Хепбърн холивудски начин да съм драматична и издъхваща последния си шанс за любов в кълбета дим, докато обирам животa от евтината си цигара в някой бар и маса до прозореца в дъждовен лондонски следобед. ето блог, обладан само от снимки на пушещи хора. красота
нoщта започва с шапки. една лилава, една туид, няколко летни. има и потник XXL за 25 лева, но не ми го продават за рокля, защото ще прозира. покупка има - бяла тениска с черен пушек, която по-късно ще стане розова от две некачествени червени хавлии. говорим за татуировки, облегнати на неработещата от претъпкване гардеробна - аз ще имам ангелски крила на китката, а ти някакви растения по гърдите, но всичко е майтап. разливаме уиски и се блъскаме в тълпата, подредена в зала за кино за пожарникари. гоня актьора от Народния, който е по потник, двете му ръце са облечени в татуировки, пуши с маниер и отпива уиски от пластмасова чаша. въобразявам си, че ме гледа предизвикателно, което е адски секси и тръгвам след него - така за разнообразие. изгубвам го в тълпата, а на сутринта ангел ми казва, че актьорът е супер лайно - бил се напушвал с него. не ме интересува. вокал с развален английски, после друг с ловешки акцент, минават часове, няколко препядствия с опашки пред тоалетните, още няколко такива да не съдера адския розов тюл на бидона мивка, но всичко е за пънка и пием по още две големи. крещя - това е като на фестивал! само дето на фестивалите се разкарваш по поляни, седиш, лежиш или зяпаш готини хора. тук е тъмно, задушно и фраш с такива, които си чакат концерта. три часа след официалното обявяване на групата - излизат - и въпреки умората, пак е гот и зверски шум и танцуваме, някой ме вдига във въздуха и се въртя... но ми е лошо след толкова много уиски и леко ми се иска да бяха почнали само с час закъснение, скачам, но не така както в осем и накрая нямам сили за бис, но пляскам пляскам пляскам - заслужават си (особено пианиста-въркулак)
освен с финансова криза, светът упорито и неуморно се занимава и с коледните+новогодишни празници. покрай всички знайни и незнайни честитки днес в мейлбокса ми се озова и тази тематична приятна изненада от Артекника с готин screensaver-часовник - особено за тези, които си падат по дизайна - enjoy
една сутрин се събудих с тази идея - става въпрос за въже, изработено от (например) карбонови нишки - т.е. да е супер здраво, леко и прибираемо в компактна форма - и което да стои във всеки един дом по подобие на пожарогасителя. така, АКО се случи нещо кофти - като самолет се забива в 87мия етаж или пък земетресение разклаща Разслатица 5 или пък гръмва газовата бутилка и т.н. катастрофални гадории - хората ще имат по-голям шанс за оцеляване, ако спуснат въжената си стълба и слязат по нея на сигурна земя.
в твърда опозиция на баналните закачалки влизат тези младежи от Берлин със серия, която използва героите от приказката за червената шапчицате имат и още една жестока идея - за елиминиране на десетките кабели и разклонители под бюрото само с един, който захранва няколко върху повърхността на масата (незнайно защо кръстена Miami Device) - удачно особено за офис, където се качват кабели към лаптопи, тонколонки, кафеварки и т.н. изделия на хай тек изкуството
това е новият магазин за дизайн предмети, аксесоари и дрехи. все още е в процес на зареждане, но старта е даден. дори вече могат да се правят поръчки на представените продукти. любим ми е пръстенът с бетонено покритие.
загасям нощната лампа и се скривам под възглавниците. от горните етажи летят хора и падат със стремглава скорост надолу. ти си гол до кръста, прошарената ти сивкава коса е вързана в небрежна опашка и свиваш джойнт върху дънките си. ужасена - очаквам реакция, различна от похотливата ти с обожание усмивка към мен. но ти разказваш за сърфове и секс, сякаш апокалипсисът се случва извън нас. излизам на балкона и се престрашавам само за секунди да хвърля поглед надолу - където има хиляди хаотично нахвърлени трупове. изпращаш ме на урок по някакъв супер сложен танц, където упражнението за смяна на двата ми крака отнема часове. изпотена, изтощена и обезнадеждена се прибирам. цялата къща е пълна с приятелите ти и не знам защо не ме разбираш, че нямам нужда от това, че имам смърт в сърцето си и пръст в устата си, а ти се хилиш пиян и се клатиш с тъпата си чаша уиски от обяд. казвам чао, ти си секси, крещиш след мен. не ми пука - наистина - отдъхвам го, докато плувам сама в пет коридора синя вода.
artishok имаше и преди - само че близо до съдебната палaта. новото място по им ходи. уютно е и в духа на ръчно изработените неща. очаквам да го понапълнят. леко съм разочарована, че не открих високата дебела вълнена яка от сайта им с трите копчета. готино е местенцето, а керамичните котки поставки за малки лъжички вече се превърнаха в хит
работя, пия кафе, очаквам филмът днес от 19.00 в Люмиер от време на време ставам и с бели слушалки се мърдам на танц, докато всеки зяпа в мониторите и движи света през две очи - поздрав
обърквам се, когато не мога да те окрия в никоя от стаите на болницата. кафевите врати са облечени в кожа, а зад тях леглата са празни и сиви. санитарка ми казва, че са те преместили. защо никой не ме е предупредил? поставят ти инжекция. трябва да изчакам. притеснена и малка, стоя по-ниска от тоалетната чиния и ми се гади от страх. навън има опашка и хора нервно дърпат бравата, за да изляза. накрая се появяваш и сядам в скута ти, а пейката лъщи в тъмно кафяво дърво и стене от тежестта ни. ти мълчиш. искам да те питам нещо. но не го правя. и ми казваш "отварям окото си само заради теб, защото толкова много те обичам". отпускам се и усещам колко ужасно силно и болезнено ми липсваш. когато излизам навън, когато се прибирам вкъщи, когато искам да звънна на някого, когато чета на дивана или гледам новините, когато се приготвям и търся съвет, когато сядам на масата, когато пия кафе или си правя сандвич, когато не ми отваряш вратата, когато е хубаво или лошо, когато се случва нещо важно със света, съседите, приятелите, здравето, работата, любовта, дните с и без празници...с живота ми..., ми липсваш всеки ден и никой не може да те замени
трябват ви:
